Колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че по-мое от България няма. Да живееш в чужда култура е все едно да живееш половин себе си, независимо колко адаптивен си. Усещането за другост е прекрасно, освежаващо, трансформиращо и образователно, но не за постоянно, не и за цял живот.

Едва сега, месец след заминаването мога да кажа, че се чувствам у дома. Някакъв много странен дом е, един от 10-те, които смених последните 7 години, но все пак дом. И знам, че всеки път, когато погледна Франция ще знам кое място да търся с поглед, къде съм оставила емоциите и усмивките си. Къде съм оставила приятели.

Днес те са много повече, но един от тях е моята нова приятелка Сесил, който ме кара да се чувствам не просто вкъщи; тя ме кара да се чувствам както едно време на село, когато се събирахме да играем пред герана на къщата, кискахме се и лудяхме до посреднощ и на другата сутрин отново. Сесил е такъв човек – има от прямостта и увереността на французите, но е повече свързана с вълшебния порядък на света, отколкото с порядките на своята славна родина. Влюбена в мексиканец (от пръв поглед), израснала и работила цял живот с коне, днес Сесил е зарязала състезателната част от живота си, отглежда своя любим кон Вертиж в задния двор, не го язди, но го реше и поддържа всеки ден и мечтае след време да живее в Мексико (в чиято земя се влюбва също от пръв поглед и преживяване).

Сесил ме покани в личното си пространство или сред „нейните приятели“, които мигновено станаха и мои. Вертиж даже ми удари една конска прегръдка. Приятелката му Тумъч (да, too much) пък не се отлепи от мен и заедно се поразходихме наоколо. Сладката магарица Бели и понито Кики са също част от компанията, а кучетата Балик и Личи не изпуснат нищо от поглед, търкат се и искат гушкане при всеки удобен момент. Стопаните на къщата, където живеят Сесил и приятелят й, се канят отдавна да продадат старите коне и с доходите да се откажат от редовната си работа, но все отлагат и така 10 години. Днес са запазили всичките животни, всяко от тях по своему специално. Бели например има тъмна ивица на гърба си във формата на кръст, а на такива магарета се казва, че са на Свети Андрю, който направил своето поклонение до Йерусалим на магаре. По пътя обратно, животното имало същите две симетрично пресечени ивици на гърба. Един от конете на стопанката пък е с едно синьо око, отново много рядко сред конете. Най-новият член на семейството е двуседмичният Еспиньон, роден в изключително рядка разцветка. Вече имало много желаещи да го закупят още от бебе. Във Франция бизнесът с конни залагания има голяма популярност и конете се отглеждат главно за това. Майките кобили се осеменяват в специални клиники, където им се поставят сперматозоиди от здрави спортни коне. Повечето двойки дори не са се виждали. След като се роди момче, се кастрира, а едва на 2 години се пусна на състезание. Сесил разказва, че конете, които не са кастрирани се продават трудно, защото никой не ги иска, буйстват повече и не бива да имат жена, защото след интимност са твърде спокойни на състезанията. Интересно защо си мислят, че един скопен при раждане и никога не помирисал баща си кон би бил по-агресивен и мъжествен от естествения. Сбъркана логика.

Тези истории направиха по-разбираем изборът на Сесил да не язди и да не се състезава със своя кон. Видяла е достатъчно от това как се третират животните при състезания и не иска това за своите собствени. Освен това не яде месо, тича всяка сутрин и вечер и практикува медитация. Справя се и като перфектен учител по френски. Убедена е, че всеки жител на Франция трябва да има равни права и, както се досещате, изобщо не е доволна от резултатите на изборите тук. Понякога дори забравям, че е французойка, има нещо много българско и източно в разбиранията й. Може би затова и си допадаме толкова и не спираме да си говорим на ‘френглиш’. Вече разбирате защо съм щастлива тук, нали? Вкъщи е там, където са приятелите.