С вкус на късо ароматно еспресо в устата, пресъхнала от обикаляне и южняшко слънце, бързам да пиша за новия свят, който обиколих за 2 дни.

Въпреки че бях там преди 7 години и едва ли нещо се е променило драстично, този път го усетих плътно, наситено и спокойно. Милано е съвременен абсурд, кипяща тенджера от модни претенции, вманиачени шопинг туристи, безобразно много и красиви антични и ренесансови църкви, умели марокански търговци, безкрайни исторически артефакти и невероятно вкусна храна.

Сравнявайки с луда и бясно забързана Барселона, в Милано всичко се лееше лежерно и никой не бързаше. Освен когато говори. Красиви стари колела кръстосваха малките улички и се провираха безпроблемно между колите, посетителите на града далеч не бяха така разпиляни като испанските и цялото сборище от хора, дошли за пазарлък се беше концентрирало в две улици, а в останалите се бяха разпръснали магазинчета за италиански продукти, шапки, сладолед и кафенета с двойни маси. И много история.

Отново без план се озовахме първо на величественото Дуомо, което най-накрая успях да разгледам и от високо. Можехме да си откараме цял ден на покрива, ако доставяха пица.

След това се разляхме по тесните улички, скътали по някоя-друга антична хубост между магазините си. Определено не съм се наслаждавала толкова на историческо богатство, както тук. Все пак бяхме и с приятели историци и архитект, които прекрасно допълваха с подбрана информация и интересни исторически факти. За мен разбира се беше важно да усетя града, хората, храната, вечерите и мириса на прясно изпечена пица на всеки ъгъл.

За последното имахме страхотен късмет, който сякаш се беше вкопчил в нас отначало докрай. Освен че оборихме 5-дневната прогноза за неспирни дъждове и бури, наслаждавайки се на синьо небе и зачервени бузи, попадахме на изключително достъпни и вкусни места за хапване и то съвсем случайно. Всичко това разредено с няколко неочаквано открити ренесансови църкви с божествено красиви фрески и смайващи дървени детайли.

Та, относно пицата. Винаги съм си мислила, че за да намериш наистина добра пица в Италия, трябва да изчетеш поне 5 наръчника и още толкова блогове. И ако случайно успееш да ги намериш, да имаш късмета все още да има прясно тесто. При все че нямахме дори карта (после свихме 1 от фоайето на един недружелюбен хотел) познайте колко бях подготвена за кулинарни дегустации. Решихме, че ще търсим по интуиция някое местенце извън центъра с достъпно дневно меню и пълни маси.

Това обаче се оказа дълъг процес, в който извървяхме между 3 и 5 километра. Накрая склонихме да седнем в нещо като обширен соц ресторант, който според думите на един от приятелите ми прилича на място, в което всяка петък вечер разместват масите и провеждат салса парти. 5, 10, 15 минути – никакво внимание. Цените също бяха прехвалени, а само с едната пещ не могат да ни задържат. Ставаме и тръгваме гладни и леко изнервени, отдалечавайки се все повече от оживената част на града.

Следващото място е малко, тясно, с една витрина и ръчно написани бележки, които висят на шнур пред прозореца. Мирише вкусно, виждам печен патладжан и много зехтин. Един по един решаваме, че нямаме много избор, а и вече не ни пука. След 1 минута идва собственика и заговаря английски сякаш на италиански – страшно бързо, заваляно и неразбрано. „Откъде сте? Ние сме от Неапол, тук се яде Маргарита – само домати и моцареЛЛа. Пие се италианска бира, все пак сте в Италия.“ Кимаме, поръчваме и чакаме.

В следващите 5 минути започват да прииждат хора, които запълват цялото място и не остава нито един свободен стол. След малко идват още, носят се столове от кухнята. Хората се сбутват един до друг и сякаш не усещат залепения гръб на съседа. Ставането до тоалетна е невъзможно, на пътя има огромен вентилатор. Жегата се туши с още бира и така докато вече не усещаш капките, стичащи се наоколо. Пиците пристигат – бълбукащи, ароматни, врели. Тестото е дебело в края и разкъсващо се в средата, моцарелата е прясна, свежа, пълна с вкус. Колко е различна истинската храна! Доматеният сос беше също пресен и леко киселеещ, с вкус на свежи домати. Колко много вкус беше побрала тази пица в себе си и колко наслада ни донесе. Късметът беше с нас, очевидно (снимката е от телефон, даже не си правих труда да вадя големия апарат от глад).

Тъкмо когато размишляваме върху щастието, отзад някой ни бутва с пръст и се усмихва широко. „Здравейте! Виждам, че не сте оттук, изглеждате някак тъжни и недоволни (!?), искам да ви попитам, какво мислите за това място? Това е типично италианско заведение, хората са много близко един до друг, как го приемате? А откъде сте? А, Мексико, Франция и България – каква компания! Ето опитайте тези хапки, те се правят само тук и са традиционни за Неапол, откъдето са собствениците (бута ни цяла чиния с нещо като мини пържени пици). Виждате ли колко са мазни, толкова мазни и пържени, това е Италия!“ Убеждавам го, че сме доволни и щастливи, че сме намерили точно това място и се осмелявам да питам дали случайно има wifi наоколо. „Безплатен wifi? В Италия?!“ След 3 напомняния, обаче все пак се сдобивам с парола на съседна wifi връзка, която собственикът ми дава да използвам тайничко.

След последната капка Menabrea се запътваме към хостела, където при вида на личните ни карти рецепционистът се провиква „Ама кажете, че сте българи бе!“

И така, няма да кажа още колко пици бяха щастливо погълнати, но мога да кажа, че за първи път се връщам за обяд на едно и също място. Пицата си е пица!

Едно от най-очарователните места се оказа паркът зад замъка Сфорца – просторен, хипарски, гъсто населен с всякакви артистични натури, бягащи деца, целуващи се двойки и мирис на джойнт.

Казват, че Рим е градът на любовта, но за мен Милано е градът на влюбването.

♥