Имам много любими клишета, които ме откриват в различни моменти от живота ми, трясват ме като с лопата и ме преобръщат на 180 градуса. За мен те са най-доказаните и потвърдени хипотези за нещата от живота.

Спомням си когато една приятелка ми каза „Заминавам. Опитът не може да се замени с нищо.“ Много често се сещам за това, за живеенето в настоящето, за мига, който никога няма да се повтори и можем единствено да му се насладим и да сме благодарни. Опитът е нещо, което не можеш да си купиш, да прочетеш или да натрупаш накуп за няколко години. Всяка възможност идва в различен период, учи те на нещо ново, променя те и продължаваш друг.

За човек като мен, който винаги живее в идеите и бъдещето, тук-и-сега винаги е било трудно уловимо. Получава се на моменти в пълна концентрация, в моменти на наслада, пълнота, удовлетворение. Но е трудно упражнение и ако се питате защо, опитайте да се справите дори за ден. Да живеете всеки миг с яснотата на неговото предназначение в живота ви, с приемането на дразнителите, с чувстването на егото, с разтварянето в него.

Такъв един процес за мен е досегът със земята. Като дете все обичах да се ровя, да сея, да поливам или просто да рушкам почвата. Беше ми като обичай, обичах усещането на хладна пръст по кожата.

Днес ще ви разкажа за точно едно такова преживяване, което ме промени и обогати само за 3 дни. Прекарах тези 3 дни във френска винарна произвеждаща био вино в покрайнините на Алпите до река Рона. Освен, че берях и усещах плодовете на тази земя с голите си ръце, съзерцавах ярко зелените поляни, леещите се по склона и изливащи се в реката, имах страхотния шанс да бъда част от този семпъл празник на група съседи, обединени от традицията на гроздобера.

Семейната ферма, в която работехме е собственост на Мишел и Жан Тришон, които се заминават с този бизнес близо 50 години. Предават го на децата си и в момента обработват повече от 10 хектара земя, отглеждат над 10 вида изцяло органично грозде и произвеждат 70 000 бутилки годишно. По интересно, обаче, е как се случва самият процес.

Сутринта (разбирайте 7:00) се започва със силно кафе и свежи подмятания за доброто настроение в ранния час. След това се раздават ножиците, с които се реже гроздето и се качваме на камиони, които ни извозват до мястото. По пътя се сменят множество пейзажи; фамилия Тришон имат земи на всевъзможни места – склонове, гори, равнини, хълмове. Започваме на едно място, след час го сменяме. Сутринта работата е бърза и динамична, имаме енергия, а и студът в ранните часове предразполага към пъргавина. Росата по салкъмите е почти ледена и меко казано освежава дланите. Понякога вали силно, усещаме как капките дълбаят по гърбовете, но не спираме да берем. Пълним едно ремарке и става 9. Около този час се прави първата за деня почивка – Мишел вади малка карирана покривчица, голям кръгъл хляб с дупка в средата, кутия с месо и кутия с 2-3 вида сирене. Пукват и първите отворени бутилки вино. Разливат се в чашите и сгряват хранопровода с лек и тръпчив вкус на шардоне. Всички ядем с ръцете, които са събирали гроздето. Мишел прибира набързо всичко в кошницата и сменяме чашите с ножици. Бодро „Але, але, але!“ ни бута по склона, който катерим, берейки надвиснали сладки гроздове. Тъпчем върху сладка мента, разнася се любим и хладен аромат. Сменяме мястото, минаваме още 8 линии. И. се хвали, че той ги е връзвал през юни – поздравяваме го. Може би на това се дължи добрата реколта тази година.

Към пладне работата се забързва, сякаш всички усещат предстоящата почивка. В 12 заковаваме пред къщата, където Клер (снахата на Мишел, отново потомка на винопроизводители) е подредила две големи маси с красиви прибори, чинии и чаши. В следващите 2 часа има повече Франция от всичките 6 месеца, в които съм тук. Обядът, който е с главно О не само заради началото на изречението, започва със салата и леко вино, която стопаните завоалирано наричат антре и смигват шеговито, но всъщност е истинско шардоне. Който успее да се добере до втората чаша е роден с късмет – бутилката се развърта бързо и всички чаши се пълнят догоре. След това идва основното – дивеч, дроб, телешко, т.е. голям пас за нас. Гледат ни чудновато и подозрително, питат защо не ядем от месото. Успокояваме ги, че по принцип сме така и нямаме нищо против тяхното месо.

Отварят се вторите 2 бутилки – тежко червено, най-вероятно каберне. Тук някак успявам да се размина само с половин чаша, защото вече усещам бузите си пламнали. Жан ми смигва и ми долива заканително. Няма как да се измъкна. Предупредена съм за следващите етапи и гледам да си пазя място. След основното пристига дъска с около 5 вида сирена – меко, силно миризливо, твърдо комте, козе. Успявам да опитам почти от всички, вече усещам нуждата от още една чаша вино. Някой ми долива – леко, булбукащо, пълно с вкус и сладост розе. С него обичайно пристига и десерта – тарт със специален сорт сини сливи или флан (нещо като крем карамел, но без карамела). Тук вече се развихрям и се чувствам в свои води. Наслаждавам се на второ парче заедно със силно ароматно кафе. Поглеждам часовника – 14 часа.

Следобеда протича развеселено, приятно опиянено и неусетно. Вече всички сме почти приятели. Аз съм най-слаботелесното същество в екипа от пенсионери ветерани, снажни зрели мъже, бойната Мишел и баба Моник. Слънцето напича и настава едно лежерно, протяжно време. Работата се лее като медитация, преминаваме от линия в линия, от един хълм към друг. Някой весело си припява, Мишел се шегува и крие ножиците на съседа си по линия, дядовци със зачервени бузи весело си подпръцкват и те поглеждат с най-миловидния и греещ поглед, а на теб ти се иска да се загубиш между лозята и да легнеш на земята под френското небе. Прибираме се. Ръцете ми лепнат от сладостта на гроздовете, откъсвам един салкъм и го хапвам по пътя на обратно. Вярвам, че точно този беше събрал цялата сладост на лятото в себе си, ароматите на всички билки, обрасли под масивите и цялата сочност на проливните августовски дъждове. Момент от онези.

Такива преживявания ми дават само вял пример за начина на живот на тези хора, чийто живот преминава в целогодишна работа по капризните и деликатни лозови дръвчета. Хора, отдали труда си изцяло на земята на своите родители. Хора, които се гордеят с традициите си, споделят успехите си и ги празнуват с общността.

Опит като този не е просто работа. Дори не е преживяване.Той е разширяване на ума, освобождаване от човешки граници, сплотяване със земята, наслаждаване на природата във всичките й форми – меко септемврийско слънце, проливен хладен дъжд, непрогледна плътна мъгла, ведрина. Всичките се сменят, както се сменят епизодите в живота ни – непредсказуемо, категорично – а ние трябва просто да се доверим, че всеки един от тях е на точното си място, че е време за нашия нов урок, че след него ще сме други. А другостта е красива.