Снимка: Light Captured

 

 

Трудна. Помитаща. Вдъхновяваща. Пълна с красиви хора. На моменти мъчителна. Бясна. Търпелива. Плавна и бурна едновременно. Стряскащо учебна.

Такава беше 2015-та и безспорно остава в живота ми като най-трансформиращата. Досега. Всеки ден израстваме, всеки ден добавяме по малко опит, преживяване, мъдрост, грешка, глупост, свобода. Четем вдъхновяващи книги, търсим окриляващите си приятелства, споделяме какво сме научили с най-близките, развиваме различни умения. Но освен знанието вън от нас, което е всеобхватно, любопитно и което търсим жадно-жадно с широко отворени очи, има и едно знание, дълбоко в нас, което тръпне да бъде открито и да се влее в същността ни. Едно разбиране, което е неброимо; без форма, дъно, край, физическо измерение. Едно цяло, една обич, едно единство. Това знание се учи със затворени очи. С вътрешните ни очи. С тези на саморефлексията, себепознанието, впечатленията и разбиранията ни за това кои сме. Това знание не се измерва в постижения, не се отъждествява с атлетичните ни тела, не се сравнява със знанието на другия, защото то всичко е едно. Едно огромно пространно разбиране.

Тази година успях да надникна плахо в това пространство. Казвам плахо, защото то е толкова необятно, че един живот трудно стига, за да го познаеш. Надникнах в страховете си, недодяланите страни на характера ми, силното младежко нетърпение, бурните емоции на възрастта. Но наред с тях, сякаш като тяхна сянка, започнаха да изплуват търпението, вярата, че нещата се случват както трябва, последователността на упорития труд и една неподозирана издръжливост – физическа и психическа. Някакъв странен криворазбран баланс. Нямало е по-добри решения от тези, които съм взимала когато нямам пари. Нямало е по-креативни и естествени отговори, които са ме спохождали в ситуации без изход. Нямало е по-голяма любов и благодарност от дните, в които е било най-трудно. И колкото по-трудно става, толкова повече увереност намирам там вътре. Колкото по-невъзможно е навън, толкова по-спокойно и прегръщащо е там. Отвъд.

Тази година и пътешествията бяха предимно вътрешни. Нямаше дрехи в куфари, трудно намирах време за снимки, умът ми бродеше по необходени пътища вечер късно преди да заспя, а шумните вечери отстъпиха на смирената благодарност и тихата любов. Такава беше годината.

Ако съществуваше някаква зона на комфорт, аз се изстрелях на 3 галактики от нея. Открих, че континуумът на възможностите ни е доста разтеглив в двете си посоки и е чиста загуба на потенциал да търсим винаги комфорта на златната среда – поне не и докато се чувстваме млади.

Чисто статистически, завършвам годината с огромен финансов минус и 1000 пъти по-огромен житейски плюс. Понякога имаме нужда и от такива години. В които да поемеш пълна отговорност за рисковете, да застанеш зад решенията си и да видиш какво ще се случи. С ясното разбиране, че каквото и да е, такова е. Но най-накрая дългият застой и натрупаният потенциал започват да дават плодове. Завихря се една приятна константна енергия, която дава плам, ритъм и много надежда за работа. Все още не знам дали ще успеем да отворим бистрото – предстои да разберем в началото на годината. Но творческият процес е в подем и някак колкото повече създаваме, толкова повече приижда. Старая се да го улавям, да съм в мига на вдъхновението, да оценявам красотата на идеята, без да мисля колко трудна и времеемка е тя. Старая се. Защото това е смисълът на споделянето, взаимността, бъдещето, създаването. Да няма стереотипизиране, категоризиране и опростяване. Да е сложно, помпозно, брилянтно, нескромно. Пък нека да е трудно.

Вече знам, че всяко нещо отнема колкото време му е нужно. Някаква вселенска порядъчност. Макар да се усеща като грандиозен хаос. Вярвайки му, вече не се боря, просто наблюдавам, преживявам, осъзнавам.

Но когато си на 26 всяка година ти се струва десетилетие. Постоянно „губиш време“, „прахосваш възможност“, забавяш се с някоя „тенденция“. Това е духът на 20-те в крайна сметка и има нещо много романтично в това глуповато, но страстно упорстване – да стане на твоето. Макар да са рядкост, такива моменти не отсъстваха и овенското ми твърдоглавие беше сериозно предизвикано. Благодарна съм, че (вече) имам една нова увереност в себе си, която всеки път, когато се озова в тези плаващи пясъци да ми нашепне „няма смисъл“, „върни се обратно вътре“, „дишай и после действай“. Все едно 40-годишното ми зряло аз се обръща към мен, цъка с уста и все пак решава да се намеси и да ми даде съвет и вътрешно спокойствие какво да предприема. Една движеща сила, която да вложа в точно определени проекти. Точно сега. Докато се получи.

Затова чувствам изминалата година като един огрооомен урок по търпение. Урок с много домашни. Поправки. Чернови. И с ироничните рецензии на онова там под всеки опит да блесна с оригиналност. Или, представи си, организираност. Научих се да наблюдавам без да искам да променям или да се намесвам и нещата просто се нагаждаха естествено, органично. По-малко енергия за ненужни неща, повече за конкретни и смислени, никаква за външни, далечни, чужди.

Ако има нещо, което силно и искрено си пожелавам за 2016-та, то това са толерантност и доброта. Това, което видях в очите на много хора тази година, но ми се иска все повече да срещам и припознавам. Толерантност да изслушваме, да се учудим искрено и с усмивка на различията, да споделим нашите виждания свободно и да получаваме по-малко спор и убеждаване като отговор. Да приемаме отсрещния, без значение дали ни е чужд по националност, хранителен режим, възраст или полова идентичност. Да сме добри към всеки, независимо какво носи той в момента. Да виждаме потенциала, вместо временния дисбаланс. Да поощряваме добрите черти на хората, а не да се вторачваме в не дотам добрите. Тях и ние ги имаме. Да се грижим ума ни да е свободен от предубеждения, спокоен в своята яснота. Да обичаме с пълно сърце и да следваме това, което то зове. Защото то знае най-добре.

Бъдете здрави, толерантни и добри,

Светли празници,

♥

М.