Изкуство. Величие. Дълбочина. Тишината ми носи толкова много с плътното си присъствие.

Точно когато си мислиш, че безкрайната въртележката около теб е всичко, което се случва, се потапяш в една бавна и космическа тишина, в която се разтваряш. И разбираш колко други важни неща се случват под повърхността.

След Париж, Копенхаген и Стокхолм силно поисках да сменя големите космополитни градове и следващото пътешествие да ме отведе навътре, да ме откъсне от устройства, екрани и излишен светски шум.

Отдавна си говорихме с И. за едно специално място, гръцкият остров го наричахме, където той да покара кайтсърф, а аз да се запозная с Гърция, защото срам не срам, ми беше за първи път. Почти си наложихме да заминем, но за спонтанно решение ни се получи много добре.

 

Лимнос (или Лемнос) е сравнително голям остров, близо до Кавала, но достатъчно отдалечен от туристическия Тасос. Известен е сред сърфистките общности и всяко лято събира стотици хора от всички точки на света, които споделят вълните, вятъра и адреналина.

Умишлено избрахме началото на сезона и може би затова си станахме близки. Безлюдни плажове, тихи селца, минимум шум и дразнители, великолепна храна – абе цял остров само за теб. А Лимнос има да разкаже доста.

В източната част релефът е по-равнинен и още на първия ден се натъкнахме на страхотни пусти плажове с кристална вода. Понеже не ни се получава със стоенето на плаж повече от 20 минути, сменихме няколко локации, всичките красиви сякаш от картичка. Спираме за обяд в Лихна, по препоръка на приятел и вече не искаме да си тръгваме оттам изобщо. Ресторантът Ennia Po’chs е култово място, за което се говори надлъж и нашир и което прави целия островен живот една идея по-вкусен. На съответното място всичко е приготвено с усет, сезонни продукти и едновременно народно и модерно. Семпли чинии, но смели вкусове. Персоналът често присядаше до нас да ни обясни кое какво е, а понякога слизаше до съседната пряка, за да скъса връзка розмарин. Много зелении и риба, риба, риба. Simple life.

Важна част от гастрономията на острова е необикновената напитка ципуро. Не, това не е просто узо. Ципуро е нещо, което много хора там наричат еликсир. За съжаление моята нетолерантност към твърдия алкохол ме отдалечава от възможността да се наслядя на ефекта й, а за него се говори много. Всеки септември е известен с варенето на новата реколта ципуро, която всеки приготвя по различна рецепта. Говори се, че някои слагат шам-фъстък, а други индийско орехче, поради което напитката придобива качества на халюциноген. Не знам за последното, но определено не бях виждала И. толкова сърдечно подпийнал, обезоръжаващо усмихнат и сладострастен. Ще се идва пак септември.

Посещаваме и заливът в Коцинас, където изпращаме слънцето зад плътното синьо на морето. Минаваме много бързо през най-голямото градче Мирина, който е тесен, туристически и жегав. Мерси. Истинската свобода намирам на друго място…

Западната част, ах, западната част. Внезапно политаш по завоите на хълмист терасиран релеф в зелено, което хипнотизира. На 20 км във всички посоки няма жива душа, а аз крещя от прозореца на колата, че съм в Бали. Стръмните скали свършват в наострения от скали плаж Гомати, където карат хавайки, когато духне север. Тук всеки плаж има история.

Гоним залеза, който искаме да уловим над пясъчните дюни. Почти се смрачава и успяваме да хванем последните секунди. Успяхме, пясъкът е още топъл. Закумите греят в топло розово. Хвърлям се в него като малко дете, търкалям се из дюните и чиста радост ме понася и тръгвам да тичам наоколо. Твърде много време в града си казва думата.

За 3 дни внезапно започвам да спя непробудно и се събуждам невъзможно свежа, болката във врата изчезва, кожата ми засиява и изпитвам освобождаваща липса на желания. Мога просто да стоя тук и не се нуждая от нищо повече.

И точно когато си мисля, че няма какво по-хубаво да ми се случи, приятели сърфисти ме отвличат на романтична вечеря по залез на най-магическото място на света. Получавам инструкция, че ще ходим на пикник и потегляме в последната ни вечер на острова към Мудрос. Спираме в центъра и се запознаваме с Алекс, хостът на нашата вечеря. Той ни отвежда на висок хълм над града и обръщайки се назад виждам целия залив блестящ в златно. Води ни до малка църква, в двора на която тежи стара каменна маса. Отнякъде се появява Елефтерия (Свобода), която озарява всичко, което погледне. Freedom, както държеше да я наричаме, вълнува всичко, което докосне с усмивката си, а красотата й е достойна за славна гръцка легенда. Двамата с Алекс са безобразно мили и отдадени на любовта си към работата. Разказват ни как като деца са играли на тази тераса и са решили да направят мястото достъпно за посетителите. Не е за всеки, шегуват се. (https://tastelemnos.com). Мисля, че всички на масата мълчим от възхищение по тези двама чудати, на моменти по детски възторжени хостове, съхранили в себе си уважение и обич към родния край. Вечерта е вълшебна, дегустираме местни видове сирене от овче и козе мляко, печени патладжани, вкусни домати и няколко вида лимноско вино. Десертът ме изненадва приятно – цедено мляко със сладко от шам-фъстък и халва с лимонов сок. И двете божествени. Вече слънцето залязва и сме притихнали с поглед към залива. Предвкусваме това, което ни казаха в началото:

– Накрая всеки плаче, когато дойде време да си ходи.

 

Съгласяваме се. Дори и леката тъга от липсата на вятър вече изглежда пренебрежително лека за преглъщане.

Следващия път..