Най-накрая се разделихме окончателно със зимата. Толкова копнеех за първите истински стоплящи слънчеви лъчи, под които да стоя с часове.

Едно от неудобствата през студените месеци (особено за екстремно зиморничави хора като мен) е липсата на възможности за пътуване. Мечтаех си за ново място и откривателски дни още от февруари, но си представях свежо време, приятна светлина и съвсем необикновено място. Отдавна мътех идеята за Скандинавието, като източник на огромно вдъхновение, още когато преди 2 години завърших страхотен курс по устойчиво хранене през coursera, но работата, ангажиментите и плановете все не оставяха пространство за тази идея.

Едноседмичният диалог със съвестта ми не се оказа особено ползотворен. Постоянно се разколебавах, ентусиазирах, пресмятах и разглеждах, докато най-накрая просто седнах и си купих билети. Сама в Копенхаген на рождения ми ден  – толкова дълго чакано пътешествие.

За нула време (само ми дайте да организирам пътувания) открих великолепно местенце в airbnb със страхотен минималистичен дизайн на половин хотелска цена в китно кварталче на 2 спирки от центъра. И така, подготовката за Дания започна.

Исках да обиколя всяко емблематично кътче, но и да си дам време да стоя и наблюдавам хората. Исках да се вдъхновя за работа с нови прости и семпли идеи, но и да почивам правейки нищо и наслаждавайки се на тишината. Успях да направя от всичко по малко, но времето там определено не ми стигна.

Първия ден беше екстремен, защото резервирайки полет до Малмьо изобщо не съобразих, че кацам в Швеция, а не в Дания. Така де, бях се превъзбудила от идеята за пътешествие и кой ти гледа къде каца!? Та на летището в 21 вечерта осъзнах, че нямам шведски пари, с които да си платя буса до Копенхаген, а банкоматът по някаква причина не уважи българската ми VISA. Седя и се чудя какво да правя, да тръгна ли с някой на стоп или да си взема такси до Малмьо и да нощувам там. В този момент се появява датчанин от същия полет и се опитва да разбере защо псувам автомата за билети. Обяснявам му, че не приема картата ми – той се опитва да помогне, не се получава, после изчезва в буса. Еми дотолкова с любезността. НО внезапно се появава групичка българи – срам не срам, какво да правя, признавам си – ‘забравих, че кацам в Швеция, хахо хихи, нямам шведски пари, дали имате да ми обмените?’ Момчетата явно остават в Швеция и са на правилното място, защо са им датски пари!? Оказва се, че мога да си купя билет само с карта и последния ми шанс да се придвижа до топлото и красиво апартаментче е картата ми по чудо да проработи. Един от групата българи остава до мен да провери както ще се случи и о, чудо, payment accepted! Сядам и се наслаждавам на уифито в буса, когато по едно време се обръщам и срещам погледа на любезния датчанин, опитал се да ми помогне в началото. „За Копенхаген нали? Хайде с мен!“ Слизаме на незнайно коя гара в Швеция да правим връзка с влак за Копенхаген. Той е уверен, че това е мястото, аз вървя без да знам къде се намирам. Опитваме се да си купим билети и ОТНОВО картите и на двама ни не работят! Казвам си край, ей тук вече няма кой да ми помогне – ни българи наоколо, ни wannabe датчанина от самолета. Явно съм изглеждала много отчаяна и неориентирана, защото в един момент пространството се отваря и в живота ми нахлуват група усмихнати индийци с желание да ми помогнат. Обяснявам „скапания автомат не работи, картата ми е международна“, „ааа, ама не я слагаш правилно, първо вкарваш, после веднага изкарваш и тогава въвеждаш пин код“. Чувствам се като абориген. В един момент светва зелено екранче и някакси се сдобивам с билет. Грабвам всички разписки за неуспешно и успешно плащане и хуквам да търся случайния ми спътник. „Датчанинът“ още се дупи и не успява да се справи с машината. Казвам му чакай да ти покажа как, вече знам! В последния момент обаче чуваме как вратите на влака се отварят, той грабва последната бележка от автомата и двамата хукваме към перона. Качваме се доволни – дестинация Копенхаген – успешна! Говорим си за времето в България, какво ме води насам и естествено за смотаните машини. Той поглежда пак към билета и с почуда установява, че е само едно неуспешно предупреждение. Казваме си, че пътуването е само 20 минути и едва ли точно сега ще мине проверка. 2 минути по-късно, естествено, влизат двама контрольори. Чуваме стъпките им и се споглеждаме „Ще им обясня, ти си свидетел, че не работеше машината!“. Не мога да реша как точно да реагирам – дали да скоча от последния влак и да остана в нищото или да се опитам да защитя въпросния човечец обяснявайки се на шведската полиция. Решавам, че просто ще гледам в една точка и ще се оставя на съдбата. Концентрирам се в една точно определена, на ръба на подлакътника отсреща. „Датчанинът“ гледа заблеяно през прозореца. Чувам приближаващите стъпки зад мен и подавам билета. Получавам си го обратно с печат и съм в очакване на СЛУЧКАТА. В този момент „датчанинът“ кима на контролата и те го подминават спокойно. Не знам, но предполагам, че очите ми са изглеждали като дини след тази лежерна случка. „Датчанинът“ ме поглежда „You just have to look cool!“. Едва не падам на земята. Обяснява ми колко били глобите – над 200 евро и прави жест все едно избърсва пот от челото си. Според мен даже не се беше препотил и на 10% колкото мен. Така и не разбирам дали наистина е датчанин – хем знаеше пътя и правилата, хем не успя да си купи билет и така и не разбирам до последно, защото на следващата спирка просто скача и ми пожелава приятна ваканция. Довиждане спътнико. Продължавам сама и след 10-на минути пристигам на централната гара. 22 часа е, прегладняла успявам да си намеря страхотна вечеря от салати с нахут, зелени бобчета с таханов дресинг и дори закуска за другата сутрин – цедено кисело мляко с безглутенови мюсли и боровинки. Рай!

Чакам си 20 минути последния трамвай. Знам къде да сляза от google maps и слизам на съвършено безлюдно място. Чува се единствено дразнещия шум от куфара ми, който ехти в целия притихнал семеен квартал. Вървя гладна и изтощена и си мисля, че е 23ч, аз съм в чужда държава и не познавам никого и няма по отрезвяващо и освобождаващо усещане. Вървя към място, на което се надявам да намеря ключове под седалката на колело, което съм видяла на снимка същия ден. Пристигам пред блока, поглеждам с най-голямата надежда на света под черното колело, вързано отпред и намирам малка найлонова торбичка, закачена с гумен ластик. Да! В нея има два ключа, бързам да отключа голямата дървена и тежка входна врата. Качвам се етаж нагоре и пробвам втория ключ. Заключвайки отвътре сядам на земята – вкъщи съм. Никога не съм се усещала по-вкъщи далеч от вкъщи от този дом.

Дървен под от необработено дърво, красиви малки вещи, страхотен диван с меко одеало, нищо излишно, всичко на мястото си. Апартаментът-детайл е на Луиз и приятеля й. Всичко в него показва любов. Кухнята е малка, уютна, но функционална, пълна с красиви съдове, изкусни порцеланови чаши и чинии и симпатично прозорче към вътрешния двор на блока. Сутрешната светлина в тази кухня беше неземна.

Холът веднага се превърна в бъдеща мечта. Лежерен, но топъл, с малки шик детайли, готини фини етажерки и нито капка претруфеност. От всичко лъхаше пространство. Любимото ми място обаче се оказа спалнята, заради невероятния романтизъм. Стара китара, подпряна в ъгъла, огромно, меко легло, в което се топиш и нежна ретро тоалетка с винтидж огледало. Луиз, оказва се, има страхотен вкус и не се страхува да го покаже. Пасваме си внезапно, без да сме се виждали. Поемам отговорността за този красив дом и ще го правя все по-мой докато съм тук.

Хапвам набързо от салатата и заспивам под топлите завивки. Утре е първият ми ден сама със себе си.

Копенхаген носи типичния скандинавски дух – красива архитектура със свежи модерни хрумки, огромни велоалеи (повъздишах си доста), елегантно облечени хора, които говорят не толкова неприятен език (засега холандския държи първото място). Но ако има нещо, което отличава града от всички останали, то това е дизайн, дизайн, дизайн. Тук ръчния и занаятчийски труд е издигнат в култ. Не е важно просто да избереш красиви съдове, защото тук всички съдове са красиви. Важно е да вложиш в предмет с история, послание, смисъл и оригиналност. Все едно добрият дизайн е толкова по дифолт по тези ширини, че признак на истински добър вкус е да изнамериш най-високото ниво дизайнерски предмети, който са направени от иновативни материали, в модерен стил, задължително подкрепящи някоя благородна кауза и рециклируеми. Някаква малка идилия, в която всички са съгласни да живеят.

Хващам си метрото и слизам в Норебро –  хипстърския квартал. Веднага се насочвам към фаворит от картата ми. Миниатюрно заведение, в което сервират традиционна датска овесена каша. Grød предлагат няколко микса зърнени, сред които и безглутенов. Избираш основа и 3 вида добавки. Сушени малини, фъстъчено масло и свежи боровинки с леко солената каша беше идеално въвличане в културата и традиционния вкус. Комбинирам с прясно изцеден зелен сок. Добро утро!

Цялата улица Jægersborggade от двете си страни е приютила множество специализирани магазини, сред които за керамика, дизайнерски кучешки дрехи, кактуси, секънд хенд мебели, дрехи, изящни локални цветя, концептуална независима книжарница и едно от най-добрите места за специално кафе Coffee Collective. Не го пропускам, еспресото наистина е специално. Няколко мига почивка и потеглям през големия парк Kirkegard Assistens, който всъщност е едно много добре поддържано и приветливо… гробище. Минзухари, синчец и лалета цъфтят свободно навсякъде. Минавам през Андерсен, с който оказва се споделяме една зодия, защото е роден точно днес, на 2 април. След това пресичам големия мост към централната част на града. Тук вече има всякакви магазини и ресторанти, но аз имам план, насочила съм се към големия закрит пазар, който всеки ден по обяд става място за срещи, хапване, разтуха и социализиране. Пазарът наистина се пръска по шевовете. Тълпи от опашки се седят пред малки щандове с прясна храна. Напомня ми на La Boqueria. Обикалям го гладно 3 пъти, докато избера най-вкусното и се спирам на рибен щанд, предлагащ 15 вида различни рибни ястия – избирам тартар от тон, традиционната гравлакс, салата със скариди и гарнитури от едамаме, маринован артишок и класическа картофена салата. Почти успявам да изям всичко, радвам се на почти топлещото слънце на пейки отвън, докато 2 датски семейства пресушават 3-та бутилка розе и се смеят звучно. А казват, че северните хора са студени.

Продължавам към централната част, която е наситена с ателиета на локални дизайнери, концептуални магазини, световна мода и разнообразни малки кафета и ресторанти. Категорично ме привлича единствено кафене Atelier September – изключителен женствен дизайн, красиви плотове и съдове и многообещаващо меню за закуска и брънч. Настанявам се на ниския бар до прозореца 10 минути преди края на работното време и не успявам на опитам храната, но в приятната обстановка, в която се намирах тези 10 минути се усетиха неколкократно повече. Оттам прибрах всички карти и се впуснах в интуитивно обикаляне на всички малки улици през остатъка от деня. Навръщане минавам през Irma, датска верига магазини, в които по-голямата част от продуктите са с органичен произход, в стъклени буркани или рециклирана хартия. Пазарувам си за целия престой, този път решавам сама да приготвя храната си тук и да се насладя на локални вкусове и продукти. Вечерята е задушени кореноплодни (цвекло, морков, картоф, пащърнак) в масло, микс салати, smørrebrød (традиционен отворен сандвич от тъмен ръжен хляб с разнообразни пълнежи, топинги и украси) с масло, гравлакс и листа от цвекло. Обиквам сезонността в храненето им мигновено.

Сутринта си приготвям подаръчен уютен и вкусен брънч. 04.04 започва с филтрирано кафе, което Луиз специално е оставила за мен и редица малки съкровища, които намерих в магазина, включително вкусен безглутенов хляб и най-важното традиционното цедено кисело мляко skyr. Всичките разновидности skyr заемат огромна част от датските супермаркети. Има натурални и овкусени варианти, повечето локални и био. Избирам с боровинки и го украсявам с печен кокос и сусам и лъжица фъстъчено масло. Мисля си, че най-добрият подарък е тази табла, хубава музика, меко одеало и неземно красивата светлина от притъмнялото небе навън, когато получавам линк към видео. Не знам как не наводнявам апартамента в следващите 15 минути – виждам всички най-любими същества с послания за мен и моя ден. Песни, танци, кучета, бебета, приятели от различни краища на света, родители, любим ми подаряват късче време с тях. Макар и на хиляди километри, не съм ги усещала по-близо до мен.

Денят прелита като минута. Обикалям красивото старо пристанище, анархисткия квартал Кристияния, в който всичко мирише на трева, надничам трепетно през прозореца на разкошния и вдъхновяващ Noma, купувам си първото истински червено червило, поднос за торта подарък за Blue Birds и сядам да изям парче торта в реномирана сладкарница. Бях съвсем забравила за този ритуал, като дете беше най-вълнуващия и дългоочакван момент в рождения ден, та с няколко напомняния все пак решавам да го изпълня. Намирам страхотно място с прекрасен изглед, следобед е и пред мен е разкошен мини френски сладкиш, направен с бадемово брашно и плътен шоколадов мус. След няколко хапки апетитът ми секва и губя интерес. Припива ми се грандиозно количество вода. Става ми тъжно за тортичката, но 3/4 от нея отива в боклука. Просто това вече не ми доставя удоволствие. Нито на тялото, нито на ума ми. Преди не вярвах, че мога да променя възприятията си за сладкото и да изляза от кръга. Но този ден, една година по-късно откакто реших да положа усилия в тази посока, усетих как тялото ми може да бъде толкова прецизно превъзпитано и всичко, с което се храним е един добре построен модел от избори, които решаваме да правим всеки ден.

Следобедното кафе заменям със сок от цвекло, спанак, лимон и селъри и прекарвам последните часове на гарата в сладки разговори с приятелка, докато чакам влака за летището. Няма по-хубаво усещане. Явно съм пораснала.

Полетът минава интересно – сядам до младо момче с очевидна фобия от летене. Чупи пръсти, поти се, трепери, гледа в земята. Предлагам му чаша вода, отказва. Питам го дали всичко е наред, защото не спира да се движи рязко и нервно. Обяснява ми, че има фобия от летене. Разбирам го, но не ми е приятно, че се чувства така. Предвид, че не съм най-изявения екстроверт, предлагам му да си говорим, за да мисли за нещо друго. Обсъждаме предимствата България-Дания, икономически модели, възобновяеми източници, нощния живот в Копенхаген, толерантността, защо Пловдив е културна столица, как се развива Бургас, какви са ни слабите страни като хора и колко сме различни. Обсъждаме и униформите на стюардесите, общо взето, всичко за което се сетим. 3 часа по-късно признава, че почти не се е сещал за фобията и обещава да предприеме терапия или поне консултация с терапевт. По всичко личи, че това пътуване беше пълно със знаци – от началото до края.

Уморена, но щастлива се прибирам вкъщи в полунощ на 4-ти- посрещат ме още куп приятели с домашна торта, розе и песни до късно.

След 3 дни сам със себе си, няма как да не се прибереш променен. Научих се да се наслаждавам на компанията си, да се вслушвам все по-добре в истинските си желания и да взимам по-добри решения. Ей така, само за 3 дни. Лекичко ви предизвиквам. ;-)

Честит ми рожден ден 2 месеца по-късно.

♥

М.